Просто навици

Знам заглавието, което ще сложа, преди да съм написала текста.
Лошото момиче затвърждава своите убеждения, че повечето неща са толкова повърхностни, далеч от всякаква представа.
Затворът, в който се намира съзнанието ми, убива. Просто съм още един случай. Случай на нещастие.
А той е причината за арогантността ми към другите. Желанието ми за нощен живот се изпарява така бързо, когато видя погледа му. Всеки път. Аз съм низша за него. "Опаковах нещата си и заминах с най-добрия ти приятел".
Той е задушаващ. Просто задушаващ. Арабин без път. Пустинята на сърцето му е огромна. Той свикна с мен и реши, че аз нямам чувства. Че съм редовната мацка с редовни интереси, с редовни мисли и нищо повече. И забравя каква бях преди 3 години. И колко съм същата. Иска да ме схлупи тук и да не мръдна. Никак. Никъде. А аз крещя, когато съм сама. Плача, когато съм сама. Смея се, когато съм сама. Сама.
Моите си неща, които върша, той не разбира. Няма и да разбере. Присмива се. Постоянно. Дразни се. И докато се опитвам да се преструвам, че не ми пука от това, той започва да се присмива и дразни на мен самата. На съществуването ми. А той самият никога не е поемал такива инициативи, никога не е имал тези възвишени духовни интереси, които определят младостта ми. Които представят младостта и на колегите ми. На приятелите ми. Той е материален. По-материален от всички, които съм обичала. А го обичам и ми е ужасно трудно. Той просто е някъде, където аз не съм. И няма да бъда. Пътищата ни се разминават пагубно, а аз трябва да избирам своя. Ако го избера по сърце, той ще бъде наранен. Ако го избера по разум - аз ще бъда наранена. До живот.
"Опаковах нещата си и заминах с най-добрия ти приятел".
Лошото е, че никой няма как да ми помогне. Сама се боря с тези сблъсъци в главата си, а отстрани изглеждам сигурно така спокойна, дори щастлива. А дали съм такава? Навици да опаковам нещата си и да замина. Без най-добър приятел, без приятел, просто да замина.