По някое време мислите ми летят. За теб, после спират и аз преставам да мисля за бъдещето си... с теб, без теб. Вече е късно за извинения, оправдания. Мрачно в душата ти, няма какво да си кажем. Просто няма. Мълчим, а аз не обелвам и дума дори с другите. Притеснено ми е от собствените си криволичещи изречение.
Малко боли като се замисля. Боли, че искам неща, които знам пределно, че няма да се случат... никога. Не и в този мой бленуващ живот.
Сънувам те. Пак. Днес, вчера, губят своя смисъл и крачим устремено напред към самотната си старост. Всичко е кратко, без позор, без възход. А се срамуваш да признаеш, че мислиш често за мен, за морето, което гледаше всяко лято, надявайки се, че това ще е последният път, в който ще бъдеш така сам. Както си сега, както съм аз. Сам. Вовеки сякаш. Вървиш назад, в спомените си, а времето е напред и не искаме да го погледнем.
Пренебрегвам всичко това и мисля за секундата. Моята. Страховете оставям на страна.
Само че ехото от любовта ми крещи. Толкова неумолимо и не знам как да успокоя душата си. Ето, вече привършва поредното ридание и аз пак съм адекватна. А не искам, не и сама.
Нямам какво повече да ти кажа, освен, че не спирам да те обичам. Обичам, обичам, обичам.
Толкова болезнено много, че не мога и да ти го докажа. Правя всичко наобратно и това е анти. Анти мен, анти теб, анти тях. Не е честно просто така да е устроен този мой свят, с всичките ми безумни принципи, които ръководят и теб. Защо не се бориш? Умираш. И аз с теб.
Сам.