Все любима

Дори когато напускаш. Дори когато лъжеш, за да напуснеш. А искаш ли? Напускам себе си, напускам настоящето. Умира ли? Живее след мен, след напускащите мисли. Летят над главата ми - бавно, славно. Умиращо, напускащо. Прекрасно. Свещена свобода. Анархистка свободия.
Посещавам човешките си черти, да видя дали не са загинали под влиянието на моето собствено безхаберие. Без вода. Без хляб, без нормала, гонещ бясно мен. Аз пък се крия. Както винаги. Този път тежи на плещите ми погледът им. Влиянието е малко по-силно от морала ми. Аз въобще имам ли такъв? Спирка пред "Пресата" и вече се мразя. И работата си мразя. И дразненията се обострят - притъпяват сетивата ми. След края на деня спя в сърцето си - оставям го на воля да живее, без притискане, без притеснение. За сметка тази, развивам мозъчните си ... вещества. Така ли го наричат. Развивам своя нормал. Успешно засега. Временно. После пак ще си поставя цел - магнетична, прекрасна, от моите си. Един мой блян знае за какво пиша, какво значи това. Спохожда спокойното ми сърце от време на време... през Септември. "Мой месец септември". Омразен. Тази година по-кратък. По-невъзможен и все по-муден. А училищните неволи само минават покрай мен. Покрай тази, която мечтаеше за учителя, за 99 страници от някой учебник, чието заглавие дори не знам. Трепетите са притъмнели за сметка на ярките ми копнежи - по напускането ми. 3 месеца и животът ми смени тоналността си. Високото стана достижимо. Ниското - аз. Вярвам им. Доверявам се. Пак. Копнея. Счупени копнежи. Остатъци. Малко съм объркана, всъщност. Не гледам много назад - това погубва моите малки радости. И пак се сливам с ума си - толкова банален, че не смея да отпия от бозата, която бих си купила преди десетина години. Сега пия само горчивината на най-сладкия гренадин и пак лъжа, че е така. Мисловната ми дейност е ограничена. Трия. Не слагам скоби. Губя. Мачове, титли, възможности за себе си. Къде отиваш? От къде се връщаш. Ще се разделим - така ми казват звездите, които построих за нас. И дори не осъзнавам сладостта на положения къртовски труд, който често ме сломяваше до припадък. Не, до истерична криза. Сега е друго - полудявам от липси. На това, на онова, на този, на онзи. Заменям острите си възбуди с вкусни шоколади. Къде отиваш? От къде се връщаш.
А когато на хубавата дата аз напусна, няма да се връщам и ще си починете. Край на острите забележки, на подмазващия ефект на усмивката. Ще се затворя в красотата на димния студ и ще бележа голове срещу теб, в полза на моите овехтели копнежи, които не умират. Безсмъртните мои, единствени, любими, нужни. Не искам да ги напускам, а те съвсем спокойно живеят някъде... там, където.